Решение на СГС по жалбата на ГД“ИН“ срещу решение на СРС, в осъдителната му част, с което Главна дирекция „И. на Н.” е осъдена да заплати възнаграждение за извънреден труд


                                                                            РЕШЕНИЕ
 
                                                                  гр.София, 02.12.2011 г.
                                                                  В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, ІІ-д въззивен с-в, в публичното заседание на осемнадесети  ноември две хиляди и единадесета  година  в състав:

 
                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
                                                       ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ДАМЯНОВА
                                                            Мл.с. МОНИКА ДОБРИНОВА
 
при секретаря А.М., като разгледа докладваното от съдия М.Дамянова гр.д. № 12722/2011 г , за да се произнесе, взе предвид следното:
 
               Производството е по реда на чл.258 и сл. От ГПК.
              Образувано е по въззивна жалба на Главна дирекция „И. на Н.”срещу решението от 27.06.2011г. по гр. д. № 13259/ 2011г. на Софийски районен съд, 119 състав, в осъдителната му част, с което Главна дирекция „И. на Н.” е осъдена да заплати на В.Й.К.: на основание чл.211, ал.5 ЗМВР, вр. чл.20, ал.4 ЗИН (отм.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС сумата от 1892.80 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода 01.10.2007 г. – 30.06.2010 г., ведно със законната лихва от 14.12.2010 г. до окончателното плащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 379.59 лв., представляваща лихва за забава върху горната главница за периода от падежа на всяко месечно плащане до 14.12.2010 г., на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 413.37 лв., представляваща съдебни разноски и на Софийския районен съд сумата от 125.71 лв. държавна такса.С решението са отхвърлени предявените от В.Й.К. срещу Главна дирекция „И. на Н.“ искове, а именно: чл.211, ал.5 ЗМВР, вр. чл.20, ал.4 ЗИН (отм.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС – за разликата над 1892.80 лв. до пълния предявен размер от 1968.80 лв. и за периода 01.07.2007 г. – 30.09.2007 г. и по чл.86, ал.1 ЗЗД – за разликата над 379.59 лв. до пълния предявен размер от 410.99 лв. В жалбата се поддържани доводи за неподсъдност на спора и  неправилност на решението поради необоснованост относно формирания от СРС извод, че  времето през което работника се намира на разположение на разположение извън територията на предприятието, не се включва и отчита като работно време.  Твърди, че неправилно СРС не е приложил Заповед № ЛС -03-1182/10.10.2007г. на Министъра на правосъдието. Въззивникът моли въззивният съд да отмени решението в обжалваната му част, като постанови ново, с което да  отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
           Въззиваемият В.Й.К.    оспорва жалбата. Моли да бъде оставено в сила обжалваното решение. Претендира разноски.
         Софийски градски съд, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от следното:
           СРС е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.211, ал.5 ЗМВР, вр. чл.20, ал.4 ЗИН (отм.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС  и  с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД.
           Ищецът В.Й.К. твърди, че за процесния период е работил при ответника Главна дирекция „И. на Н.“ по служебно правоотношение на длъжността „надзирател“ и е давал дежурства с превишаване на продължителността на уговореното работно време. Отправя искане до съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 1968.80 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.07.2007 г. – 30.06.2010 г. и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 410.99 лв., представляваща лихва за забава за всяка месечна сума за периода от падежа на всяко вземане до 14.12.2010 г.Претендира разноски.
               Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателя. Неоснователен е довода на процесуалния представител на жалбоподателя, че делото следвало да се разглежда по реда на АПК и от административен съд, защото се касаело за претенция за обезщетения, които са определени с административен акт. По силата на параграф 1а от ДР на ЗМВР за неуредените в посочените глави въпроси се прилага Закона за държавния служител, а съгласно чл. 125 от ЗДСл имуществените спорове се разглеждат от гражданския съд по общия исков ред. Не  е налице предвиденият в чл.203 и сл. от АПК  специален ред за предявяване на искове за обезщетение, които се явяват последица от отменени незаконосъобразни административни актове, действия или бездействия. В конкретния случай правото на ищеца за заплащане на положения от него труд не произтича от волята на административния орган, а се основава на нормата на закона, която определя и неговия размер, т. е субективното право на ищеца не зависи от волята на административния орган. В тази насока е налице константна съдебна практика, като напр. опр. № 73/30.04.2008г. по адм. дело № 57/2008г. на смесен 5-чл. състав на ВАС, опр. № 76/03.12.2010г. по адм. дело № 77/2010г. на смесен  членен състав на ВАС и др./.
           Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционният съд правилно е възприел обстоятелствата по делото и е  направил законосъобразни правни изводи, като е приел, че четирите часа, определени за почивка в рамките на двадесет и четири часовото дежурство, съставляват част от работното време на ищеца, макар и И.то на задължението му през това време да е ограничено, но не и преустановено, и е дал вяра на констатациите на вещото лице.  Неоснователно е възражението на ответника, че в случая следва да се прилага издадената от министерството заповед за отчитане на работното време, която като вътрешнонормативен акт противоречащ на закона не следва да намери приложение.  На основание чл.272 ГПК настоящият съдебен състав изцяло споделя доводите на СРС относно исковете с горепосочените правни основания.
          В съответствие с гореизложеното първоинстанционното решение в обжалваната му част е валидно, допустимо и правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
           По делото няма данни за направени разноски от въззиваемия пред въззивната инстанция, поради което такива не се присъждат.
           Така мотивиран, Софийски градски съд
 
РЕШИ:
 
             ПОТВЪРЖДАВА решението от решението от 27.06.2011г. по гр. д. № 13259/ 2011г. на Софийски районен съд, 119 състав, в обжалваната част, с която Главна дирекция „И. на Н.” е осъдена да заплати на В.Й.К.: на основание чл.211, ал.5 ЗМВР, вр. чл.20, ал.4 ЗИН (отм.) и чл.19, ал.2 ЗИНЗС сумата от 1892.80 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода 01.10.2007 г. – 30.06.2010 г., ведно със законната лихва от 14.12.2010 г. до окончателното плащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 379.59 лв., представляваща лихва за забава върху горната главница за периода от падежа на всяко месечно плащане до 14.12.2010 г., на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 413.37 лв., представляваща съдебни разноски.
               Решението не подлежи на касационно обжалване.{jcomments off}
 
 
            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ:1. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *