При безработицата в България напливът е обясним – макар с ръка на сърцето всеки да си признава, че това не е мечтаната кариера и че професията е натоварена с негативи.Негативи по същество: надзирателят прекарва 24 часа с отговорността си за 70-80 лишени от свобода. Контингентът не е от лесните: само можем да се досещаме за напреженията, които се изливат върху персонала на един затвор. Наскоро пенсионираният шеф на местата за лишаване от свобода – генерал Петър Василев, призна за тегобите и проблемите на служителите там. Когато оставиш осъдения на студено или без вода, когато вместо един в килията има трима души – за какво превъзпитание може да се говори. Варненският затвор например буквално изпищя, че ще фалира, след като се оказа с дългове за 70 000 лева от неплатени сметки за вода и ток. Европейските нормативи определят подобни ситуации като недопустими.
От наплива към този вид работа човек може да си помисли, че сигурно си струва да работиш това заради доброто заплащане. Да – работата е отговорна, натоварваща, свързана с постоянно потапяне в нелицеприятните пластове на живота. Такава работа те изгребва и в някаква степен деформира. Но не! Оказва се – заплащането не е примамлива стръв със споменатите от Синдиката на надзирателите размер /600-700 лева/.Работно облекло, ръкавици за обиски и редовни отпуски иска гилдията.В края на миналата година синдикатът /подобна структура се учредява в България за първи път в тези среди!/ прати изложение до омбудсмана Константин Пенчев. Хората са недоволни от отношението на правосъдното министерство – което си прави оглушки за проблемите им. Все едно не знае, че съставът закъсва за работно облекло, чя няма достатъчно ръкавици за обиски, че няма справедлива защита при претенциите си за достойно заплащане, ползване на всички отпуски според Кодекса на труда, и т.н. Тъмничарите дори си отвориха страница във Фейсбук и търсят съмишленици. Търсят подкрепата на обществото, за което техният труд със сигурност значи нещо. Тази общност донякъде с право се самоиронизира с твърдението, че властта и обществото обръщат много повече внимание на правата на затворниците, отколкото на техните права на работещи хора. В сегашната ситуация абсурдите стигат дотам, че шефовете на затворите се чудят как да се вместят в бюджетите си: като спрат водата и топлото на осъдените – или като резнат заплатите на надзирателите им?{jcomments off}