Иван Петров: Превърнаха ни в утайката на държавата


Интервю на Иван РАЧЕВ / В – к Преса / с шефа на синдиката на надзирателите Иван Петров:за финансовата мизерия зад решетките и за страничните ефекти от хроничното нежелание на управляващите да реформират затворите.

Г-н Петров, вашият синдикат съществува от три години. Горе-долу оттогава сте и в постоянна протестна готовност. На 12 май огласихте „кърваво писмо“, с което призовахте министрите на финансите и на правосъдието да осигурят средства, за да изкарате до края на годината. Срокът мина, на 10 юни излизате на национален протест. И предупредихте, че ако отново никой не ви чуе, обявявате гладна стачка. Това закани ли са, или?

Не са закани. Ще гладувам не само аз, а целият управителен съвет. По закон ние нямаме право да стачкуваме. Така че това е единствената форма на протест, с която няма да нарушим нормативната уредба.

В условията на финансова криза и икономически колапс това не е ли по-скоро извиване на ръце?

Положението наистина е нетърпимо. По принцип парите за затворите и следствените арести никога не стигат, но през последните две-три години бюджетите бяха орязани безогледно. Ние сме около 2300 надзиратели в затворите и следствените арести и наистина сме захвърлени на дъното. Даже девета дупка на кавала не сме…{jcomments off}

А какво сте?

Държавата ни е наела, за да сме последна (или първа) преграда между обществото и доказаните престъпници. И трябва да направи така, че наистина да сме преграда, буфер. А не да служим за посмешище на хората, които уж трябва да респектираме. Ще ви дам пример. Открай време правата на затворниците са били обект на особено внимание. Като се започне от неправителствените организации, мине се през Европейската комисия и се стигне до ООН. Те трябва да имат по 4 квадратни метра лична площ, да се хранят по три пъти на ден, да имат нормални условия за работа и отдих, да разчитат на висококачествена лекарска и стоматологична помощ и т.н. Те с едно писмо могат да докарат зад решетките поне 3-4 комисии и международни инспекции…

Вие какво искате – да ги нахвърляте в триметрови трапове? И всяка седмица да им пускате по половин ръжен хляб, а през две седмици да ги замеряте с по глава лук?

Напротив. Едва ли има хора, които по-силно от нас да искат условията зад решетките да се подобряват непрекъснато. Причината е очевидна – това е нашето работно място. За нас обаче е абсурдно всички усилия и средства да се насочват за подобряване условията на лишените от свобода, а нашите проблеми открай време да са тема табу.

Подобни изводи не са ли малко пресилени? 

Истината дори е по-жестока. Заплатите ни са обидно ниски, системата за кариерно развитие е повече от формална, а условията на труд са по-зле и от мизерни. Не разполагаме със съвременна техника, за помощни и защитни средства не смеем дори да мечтаем. А за т. нар. социални придобивки – качествени униформи, нормални отпуски и възнаграждение за действително положен извънреден труд по-добре да не говорим. Най-високата надзирателска заплата е 800 лв. с всички възможни надбавки. Близо 80% от колегите работят на 24-часови смени. По време на официалните и религиозните празници ние отново сме на работа, защото затворниците ходят на църква, идват им на свиждане или  имат осигурени културни  мероприятия. И това е правилно. Неправилно е обаче този извънреден труд да не ни се заплаща по никакъв начин. „Преса“ вече писа за най-сериозните ни проблеми, но нека пак повторя: професионалният ни таван е 800 лв., срещу които всеки от нас носи отговорност за 40, 60, 100 или… 200 затворници. В зависимост от пренаселеността на „работното място“.

Как един надзирател охранява 40 затворници? Ако десетина души се сбият едновременно, какво правите?

Длъжни сме да се оправим някак. Преди време имаше специални групи за действия в екстремни ситуации, но заради икономиите ги разформироваха. За щастие нашите затворници не са като американските или руските. Така че сме много далеч от масовите бунтове, пленяването на охраната и въоръжените сблъсъци. Слава Богу, защото сме малко и разполагаме само с палки и белезници.

Значи нямате електрошокови палки и пистолети?

За подобни екстри дори не смеем да мечтаем. Колегите например, които охраняват разходките на най-жестоките престъпници – с доживотните присъди, задължително трябва извеждат затворниците със защитни жилетки. Но те разполагат не с противопрободни и кевларени жилетки, а с бронирани. От онези – армейските. Тежат по 35-40 кг и могат да те опазят от снайпер или автомат, само че са безполезни срещу добре подострена вилица или шило. Освен това нямаме още гумени и стоппатрони, пушки помпи, нормални радиостанции с батерии за по 10-12 часа… Нямаме служебни телевизори, не ни разрешават през зимата да пускаме печки, а през лятото – климатици, защото сме щели да „пробием“ бюджета.

А с какво e въоръжена охраната по наблюдателните кули?

Автоматите са „Калашников“, а патроните – армейски, със стоманени ризници. А би трябвало да са с оловни върхове.

Защо?

Затворите ни са в гъсто населени квартали. И никак не е ясно, ако човек стреля по беглец и не уцели, дали рикошетът няма да рани или да убие някой от живеещите наоколо. Затова, колкото и да не звучи професионално или хуманно, колегите трябва да стрелят на месо, т.е. да убият беглеца още с първия куршум. Или въобще не трябва да натискат спусъка. Докато оловните куршуми при контакт с по-твърда повърхност просто се сплескват.

Значи заплатите не са основната причина, заради която редиците ви оредяват непрекъснато?

Не, не става дума за „тези“ пари. Или поне те не са най-важното. По закон на нас и на цивилните колеги в системата ни се полагат по 420 лв. годишно за дрехи – т. нар. вещево доволство. Те си получават парите в брой, а ние получаваме по два ката униформи и по два чифта обувки – зимни и летни. Доколкото на нас ни е известно, цената на тези комплекти не надхвърля 250 лева. Искали сме си остатъка от 170 лв., защото ни се полага, но не са ни обръщали никакво внимание. И тези пари някъде потъват. Всяка година…

И още малко на тема пари. Не разполагаме с лични предпазни средства – гумени ръкавици, „протези“ за дишане уста в уста, дезинфектанти и т.н. Особено драматично е положението в следствените арести. Непрекъснато постъпват окървавени наркомани или пияни индивиди. Или пък някой се самонарани, сбие се със свой съкилийник или колабира. И, ако ти нещо си се порязал или си се одрал на пирон – каква е гаранцията, че няма да пипнеш хепатит, СПИН или нещо друго? Ние сме хората, които им оказваме първа помощ – почистваме раните им, превързваме ги, ако се наложи – правим им и изкуствено дишане уста в уста…

Нали знаете кой с какво заболяване влиза в ареста или в затвора? Ще внимавате и това е…

Нищо не знаем. Тази информация е защитена от Закона за личните данни и ние – надзирателите – нямаме никакъв достъп до нея. Лекарите и санитарите знаят всичко, но ако споделят с нас – могат и да ги уволнят.  Предишният директор – ген. Петър Василев, издаде заповед за купуване на латексови ръкавици, но на повечето места началниците вдигнаха рамене и отсякоха: „Заповед може да има, но пари за ръкавици няма!“

За какви суми става дума?

За смешни: средно по 150-200 лв.  Месечно. И какво се получава? Аз нямам ръкавици, не знам от какво е болен нараненият арестант, а в същото време съм длъжен да му окажа първа помощ. Да не говорим, че при приемане в ареста дори най-окървавените наркомани подлежат на обиск до голо.  След което по час-час и половина се търкаме с какви ли не сапуни и препарати, защото пари за дезинфектанти нямало. 

И накрая, макар и не много често, но се случва затворник да вдигне ръка срещу надзирател. По закон това е престъпление и по случая задължително трябва да се образува досъдебно производство. Голяма част от ръководителите на затворите обаче предпочитат да не сезират прокуратурата и пращат колегите да защитават правата си като частно лице.

Защото предпочитат затворите им да са образцови или просто не искат да си развалят рахатлъка. И никой не се интересува, че ние сме  представители на държавата и всяко посегателство срещу нас е посегателство срещу държавата.  Миналата година имаше няколко такива инцидента в Пловдив, Бобовдол, Бургас.

Как си го обяснявате? Нали с началниците на затворите би трябвало да сте в един отбор?

За съжаление в по-голяма част от затворите надзирателите и ръководството са в различни отбори. Просто манталитетът им е такъв – отпреди 20-30 г. Най-често опират до… най-абсурдното оправдание: не сезират прокуратурата, защото няма заповед отгоре! 

Каква заповед, нали има Наказателен кодекс?  

И ние това питаме, но смислен отговор няма и няма. На 10 юни обаче теглим чертата…

Източник:ПРЕСА daily

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *